Една бележита българка - Султана Рачо Петрова
(...) Спомням си много добре кога, как и къде видях за пръв път госпожа Султана Петрова, която ми беше вече известна. Разкошна карета се движи по булеварда и от нея слиза стройна, изящна дама. Погледът ми вече не се плъзга по великолепният екипаж, а се приковава в хубавата жена с неизказано мощен блясък на очите. В никоя българка не бях откривала толкова изисканост и величественост. Видях я втори път в домът й. Студентите събираха пари, за да изпратят подаръци на фронта. Участвувах и аз в една комисия. Посетихме и госпожа С. Петрова. Тя ни посрещна с думите:
,,За войниците ли? Разбира се, мили деца, че ще подрепя благородната ви инициатива."
После ни заговори за университета, за професорите, за войната, и то с таккава топлота и сърдечност, като че ли беседваше със свои близки. Сега вече ни свързва приятелството. Виждам я, когато пожелая, благодарение на безкрайното й благоволение към мен. И ето, ще се постарая да споделя възторга си от тази голяма българка с всички българи, като си призная, колко много се радвам, че така безпогрешно съм я, почувствувала още когато не я познавах добре и злоезичието на тълпата не й прощаваше издигането й като личност. Ако някога администрацията ми към госпожа Петрова е била чисто интуитивна, днес, тя се дължи на едно всестранно проникване в характера на тази богато надарена жена чиито духовни качества си превишвали винаги всичкото й външно очертание.
Това, което пиша за г-жа Петрова, не е интервю, а впечатления, доловени ту от една само дума, ту от един само жест, които са ме поразявали и откривали всичката й човечност, благородство и мъдрост. Разбира се, не съм пренебрегнала и книгите й:
,,Тридесет години в българският дворец "1) и "Добруджа"2), по повод на които, непрежалимият Александър Дзивлов ми е повтарял много пъти:
-,, Госпожа Петрова показа истински писателски талант със своите мемоари и доста български книжовници не могат да й съперничат."
И действително, как сърдечно е възпроизвела детинството си в едната и как искрено ни предава в другата - безкрайната си любов към своето отечество, на което е служила винаги с голяма преданост, как е живяла с неговите радости и скърби, без да е оставила место в душата си за своята несрета, минаваща покрай нея, без да я засегне, без да я сломи, без да я нарани. Защото хората с развито социално чувство, не са егоисти, не ги боли за тяхното лично аз и собствените им страдания ги карат още повече да забравят себе си пред идеала за общото благо. Госпожа Султана Петрова ми е написала върху една от книгите си:
,,Независимостта е била винаги моето желание, зависимостта - моята съдба."
И нали не е странно, че любовтта й към независимост води началото си пак от гънките на нашите горди балкани, от там, където се зароди независимият дух на почти всичките ни народни светила. При все, че госпожа Петрова е родена в Тулча, в необятната добруджанска равнина, потеклото на дедите й е от Жеравна, където и днес още стърчат разкошните чорбаджийски къщи с прехлупени покриви, каточели не толкова от годините, колкото от скръбта по изоставилите ги господари.
Прадедо й - хаджи Тодор чорбаджи е бил богат бегликчия. И ако е забравен вече и нито едно пламъче на свещица не тлее върху гроба му, той сам се е погрижил приживе за паметта си, като е построил хубава чешма, от чиято кристална вода черпят и днес още възпетите жеравненски хубавици и го благославят. Трима от синовете на хаджи Тодор: Димитър, Стефан и Перикли се преселили на младини в Добруджа и основали в Тулча голема търговска къща ,,Братя хаджи Тодорови", а четвъртият се настаснил свещеник и учител в Шумен. (Бащата на книжовника и министър Тодор Икономов). Сдружените братя хаджи Тодорови забогатели много и владеяли почти половината от добруджанските земи. Дедото на госпожа Султана Петрова - Димитраки бей, получил княжеска титла от султана, бил негов Grand ecuyer (истабиле амире), губернатор на Добруджа и голем защитник на сънародниците си като истабиле амире, той бил длъжен да се явява, поне веднъж в годината, пред султана в Цариград. Титла за бллагородство имал и вторият син на хаджи Тодор - Стефанаки бей, женен за жеравненка и чиято дъщеря е г-жа Ганка хаджи Петрова. Перикли хаджи Тодоров дядо на г-жа Констанца Ляпчева по майка й - Теодора Петрович, е участвувал в гръцкото въстание и по-късно, в домът му на са ставали много заседания на българските разпалени възрожденци. Димитраки бей се задомил за арбанасченката Султана Тафрали 1), която придружавала често баща си - секретар на търновския владика, в обиколките му из Добруджа. Димитраки бей и Стефанаки бей са били и депутати в първото турско събрание, което не просъществувало повече от неколко месеца.
И двамата са съдействували доста пред църковният ни въпрос, както и за основаването на училища и читалища в Добруджа. Димитраки бей е бил интелигентен българин и е говорел френски, ромънски, турски и гръцки. Внучката му, ни го описва със среден ръст, живи очи и внушителен израз. Той е имал четирима сина. Тодор и Стефан завършили виенският колеж Терозианум, Телемак и Никола - висшето търговско училище в Париж и една дъщеря - Марион, възпитана във французки пансион.
Българите-губернатори на Добруджа не дочакали дълбоки старини. Димитраки бей починал на 64 години, а Стефанаки бей на 54. В спомените си, г-жа Петрова пише:
,,В 1924г. отидох в Тулча. Исках да се поклоня още един път пред гробовете на мойте близки. Не се решавах да им отслужа литургия, страхувах се, че костите на моя дядо ще възроптаят, че призракът му ще излезе от гроба, за да ме прокълне, загдето му се четат молитви на ромънски. Отстъпих, и когато ромънският свещеник се молеше за душата му, аз се можех не моя прародител да ми прости неволното оскърбление, което му нанасях". Майката на г-жа Петрова - Марион се омъжила за Д-р Пантели Петров Минчевич, който бил по това време на служба в турската военна флота. Младият лекар Минчевич е бил също така от видно търновско, чорбаджийско семейство и получил образованието си в Париж. Когато съпругата му се поминала, едва 27 годишна, и му се оставим три деца: Димитър, Елена и Султана, той се настанил военен лекар в Тулча, за да бъде по-близо до сирачетата. (...)
Ето в какво голямо семейство, идва на белия свет, уважаемата госпожа Султана Петрова, семейство в което на онова време още, не само родителите й, но и дедите й, говорят чужди езици, следват на запад, импонират на турската власт със своите знания и почтеност и обичат отечеството си, милеят за него, въпреки всичките блага, които им осигурява техното завидно обществено и материално положение. (...)
И ако госпожа Петрова видела много блясък в живота си и като внучка на Димитраки бей, и като дъщеря на Д-р Минчевич, и като сестра на дипломат и като жена на министър-председател, посещавала и дворци и амбасади и легации, се чувствува така близо до народа, до неговите болки, ако тя е така непристорена и сърдечна към тези, които я обичат, великодушна към онези, които я оскърбяват, ако тя може да каже добро и за най-големия си враг и да признае лошото, дори и в най-близките си същества, това тя го дължи не само на своите лични качества, но и на благородното наследство, което е получила от знатното си семейство.
(...) Ако тя не беше потомка на доблестни и характерни деди, тя нямаше да поставя своето достойнство по-горе от всички материални изгоди. (...) Личността на тази българска Северина, искам да кажа, на тази голема общественичка, по изтънчена на вид от своята сестра французойка, но също така готова като нея да изгори не на една клада в името на истината и човещината, ми изглежда необятна като върховете на високи планини и като просторите на безкрайна равнина.
(...) След напущането на французкият колеж, където тя получава едно достатъчно образование, след задоволяването си, след встъпването си в обществото, тя не забравя книгите, тя продължава да чете, да обогатява познанията си, а по-късно и да пише и да държи сказки. И най-главното проявява голям интерес към политиката на нашата страна, на нашите съседи, та дори и на цела Европа. Тя е на всякъде, където може да каже една добра дума за отечеството си, да го защити, или да го възвеличае. Където и да е минала, оставяла е винаги незаличими впечатления, както с външността си, така и със своя интелект.
(...) В рамките на една статия не може да се каже много за една от най-видните ни дами през последните няколко десетилетия.
(...) И колкото повече се стархуваме, че тази голяма българка ще ни напустне, толкова повече ще започнем да откриваме и качествата й, и заслугите й. А когато я загубим, може би и паметник да й издигнем.
(...)
Д-р М. Лещова-Трънка
