СТО ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ПРОСВЕТИТЕЛКА
Родена две години след откриването на първото ново българско училище от Априлов до Габрово, в епохата, когато българският дух, приспиван дълго време от гръцки учители и свещеници, бе започнал да се пробужда, Анастасия Тошева е имала щастието да попадне още от най-ранни години под закрилата и грижите на един свой просветен и далековиден съгражданин - Захари Княжески.
Живял и учил дълго време в Русия той видял, че там се обръща голямо внимание на образованието на жената и затова намислил да помогне за развитието на това образование в родината си. (...)
Тази мисъл не напуща Захария и за нейното осъществение той решил да заведе няколко момичета от родния си град в Русия. (...)
Между щастливките, избрани за тази цел от Захари Княжески е била и девойката Анастасия Михова (по-късно по мъж Тошева).
Анастасия Михова, произхождаща от бедно Ст. Загорско семейство, е родена на 18 януарий 1837г. и едва 13 годишна, тя е била отведена през 1850г. в Одеса, гдето по настояването на Захари Княжески, е била настанена в частния пансион на г-жа Васильена, едно от прочутите по онова време затворени учебни заведения (интернати) за дейци. (...)
Анастасия Тошева престоява 6-7 години в училището-пансион, гдето завършва гимназиален курс и усвоява много добре руски и френски език, който тогава е бил на мода в Русия и навсякъде, в по-отбрано общество, се е говорело на френски.
През 1857 год. младата девойка се завръща в отечеството си с горещото желание да работи за просветата на своя народ, особено за образованието и възпитанието на жената. Тя бива тържествено посрещната от своите съграждани и веднага й е било дадено учителско място. Изпълнена с енергия и желание да помогне за издигане на родния си град в просветно отношение, тя с жар и младежко увлечение се предава на работа, като употребява неимоверни усилия и труд, за да преодолее трудностите и пречките, които на всяка стъпка среща в своята училищна и обществена дейност. (...)
Ратуваща, преди всичко, за женското образование, тя полага големи грижи и старания за уредбата на девическото училище в родния си град, което поставя на солидни основи. Заварила това училище само в два класа, през 1868 год. то е вече петокласно училище ползуваща се по своята уредба с голяма репутация като едно от първите девически училища във всички краища се притичат девойки, за да търсят просвета в това прочуто по онова време училище. Питомците от този просветен център се разпръскат по-късно в много градове на България и Македония и достигат чак до Велес и Охрид.
Покойната Анастасия Тошева е била, като всяка добра и дейна учителка, не само учителка на децата, а и на възрастните. Тя е била една от първите апостолки за женското образование и просвета. Колко труд е трябвало да положи, за да могат лъчите от нейните проповеди да пробият гъстия мрак на напластените предрасъдъци за значението на жената в обществения и семейния живот и да се прокара идеята за нейното издигане чрез образоване и просвета! Всеки праздничен ден младата учителка държи поучителни беседи на своите съграждани и постепенно събужда в тях по-възвишени и благородни чувства и желания и ги подканва към по-осмислен живот.
По инициативата на Г-жа Тошева в Стара-Загора се основава едно от първите дружества в България ,,Майчина грижа". Там тя развива голяма дейност съ своите сказки и съ старанията си да сплоти и сближи по-интелигентните жени на града.
По недоразумения с училищното настоятелство напуща през 1870г. родния си град и по покана на Габровското училищно настоятелство се настанява като учителка в дев. училище в Габрово. (...) Тя и тук сполучва да превърне II кл. дев. училище в петокласно. И тук, както в родния си град, тя събира девици от всички краища на България, за да ги разпръска после, като учителки из разни градове на погребаното отечество. И в града на Априлов, като в Стара-Загора, тя продължава своята обществена дейност със своите многобройни сказки, най-вече върху образованието на жените.
Руско-турската война заварва Тошева учителка в Търново, но скоро училището се превръща в болница и тя става милосердна сестра. С усърдие и голяма любов се отдава на гледането на ранените и болни войници, но не се минало много време и ревностната сестра се заразява и нейният мъж, и умира.
Останала вдовица с две деца, тя прекарва в неволя и нужди няколко месеца, до края на войната. След това наново е поканена в Габрово и в продължение на 3 години урежда и управлява Габровското класно девическо училище.
В началото на учебната 1880-81 година Дирекцията на народното просвещение в Източна-Румелия я поканва за управителка на новооткритата областна девическа гимназия в Стара-Загора. С голема радост Тошева приема това назначение и веднага се отзовава в родния си град, гдето тя с още по-голяма ревност и енергия се залавя на работа, щастлива, че отдавна желаната й мечта, за откриването на една девическа гимназия върху положените от нея основи на девическото училище в Стара-Загора се осъществява.
Цели 12 години тя полага големи усилия и старания да постави това учебно заведение на подобаваща височина. Заобиколена от добре подготвени и старателни учители, каквито са били: Ст. Костов (по-късно секретар на Св. Синод), Ст. Киров (по-късно професор в художествената академия), рускинята Олга Храмцова и др., тя успява да издигне гимназията до едно първокласно учебно заведение. Наново потокът от млади девойки от близки и по-далечни градове изпълня гимназията, която става разсадник на просвета в южна България. През време на сръбско-българската война (1885г.). Тошева не остава безучастна към бедствията, причинени от войната. Като подпредседателка на Ст. Загорския ,,Червен кръст", тя развива голяма и ползотворна дейност, като ходи по къщите на по-заможни граждани да събира помощи за нуждаещите се. (...)
Покойната Тошева остава след себе си една дълбока бразда в нашия обществен живот като възпитателка и общественица. Хилядите нейни възпитаници пазят трогателни и скъпи спомени за своята и добра учителка и дирекоторка, която учеше и възпитаваше без излишни строгости и която никога не повишаваше гласа си нито в класната стая, нито в дирекцията.
Големите грижи и усилия, които Анастасия Тошева положи в тъмните времена на робството за образованието на девойките и изобщо за издигането на българската жена ни дават право да я поставим в реда на първите пионерки за еманципирането на жената у нас,
Покойната Тошева даде на своето отечество не само силите и дарбите си, тя го надари и с един достоен и велик син, героят от епичните борби в Добруджа-покойният генерал Стефан Тошев, който беше не само един доблестен войник, но и човек с голямо сърдце, който с еднаква вещина си служеше както с меча, тъй и с перото, плод на което е написаната от него
бележити мъже, издигне един паметник и на тази заслужила жена, чийто портрет отдавна е удостоен с честта да бъде окачен в залите на Министерството на народното просвещение.
Борис Митов
