Един час при Мара Белчева
Източник: НБКМ
Запазен е оригиналният правопис.
Хр. Д. Бръзицов
След убийството на министър Белчев - много години от тогава - младата му вдовица заминава на Запад, за да навакса загубеното в светския живот из големите самони, в които е била една от малкото.
- Стана в мене силен прелом - каза нашата беловласа събеседница, когато посетих гробищата в Монмартъ и се поклоних ннад гробовете на големите покойници. - Запитах се: Защо живеем, ако не се свържем с вечното? Ето, наред съ скромните гробове на тия писатели и учени се издигат и големи паметници на богаташи, но каква стойност има тоя мрамор пред скъпата, незасъхваща пръст над ония гробове? Искаше ми се и аз да се наредя до тях.
Учих в Женева дълго време. Исках да науча много, да постигна много. Научих няколко езици и много нещо. И ставах все по-скромна, като гледах как големите ми професори бяха тъй скромни.
Преуморих се и се върнах в София. Бях на ръба между живота и смъртта. Това много повлия за нов прелом в живота ми. Тук заварих дребнави "журове", скучни разговори. И се затворих в себе си, за да пресмеля наученото придобитото. Но трябваше ми учител. И намерих Пенча, Пенчо Славейков. Той ме оцени. И ме караше да пиша поезии в проза, характеристики на близки и познати лица, учеше ме на рими. . . . Обаче, ново нещастие ме постигна: Смъртта на брат ми. В мозъка ми се отвориха други врата - отдадох се на поезията.
Късно почнах с поезията - казва нашата събедница, мъчейки се да си припомни тъй отдавнашни факти. - Тридесет годишна. Намираха, че не допада на възрастта ми. Но Славейков ме окуражаваше. А веднъж ми изтърси просто "Тъй рече Заратустра" и поиска да преведа това огромно съчинение. Стори ми се, че ме произвежда в генералски чин. Наистина, знаех отлично езика, но . . . Д-р Кръстев веднъж запитал Славейкова: "Но кой е този, който се решил да превежда Заратустра" - "Не кой, отговорил Славейков, а коя" . . .
Госпожа Мара Белчева е на преклонна възраст. Туй по външен вид не би се забелазало особено, ако не е това слабо сърдце, което й пречи при говора и я задушва. Нам е съвестно да водим дълъг разговор с такъв човек, но благият поглед на поетесата и усмивката й, излъчваща доброта и добро разположение, ни успокояват и одързостяват.
- Колко време сте работили над тоя голям и труден превод?
- Две години и осем часа дневно. Награда ми бяха вечерите, когато с Пенча коментирахме извършеното. Той толкова малко обичаше да говори с жени! Събираха се постоянно: той, Яворов, Д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и др. и говореха, говореха, говореха до късна нощ. Такива учени мисли слушах тогава! Какви бяха тия умове! Цялата литература - английска, руска, немска. . . разтваряха, критикуваха. Мисля, че и аз помагах малко. Държех ги в течение на всичко ново в европейските списания, които получавах първа.
Та, награда за големия ми труд ми бяха тия незабравими срещи. Две години не си дояждах, не се дообличах, заспала над превода. Същото беше и при превеждането на "Потъналата камбана". Работих три седмици по 20 часа на ден. Всички рими чувах в ухото си. Сякаш ми ги нашепваше някой. Старшно изострена чувствителност! Това бе пак подир смъртта на много близки, - каточели страданието ми даваше сила за работа.
Пенчо ми казваше: "Недей гледа толкова как ще кажеш, а какво ще кажеш. Ако кажеш мъдрост, никой не ще те вини за формата. И пиши късичко." А Кирил Христов ме поощряваше към епоса. Малко направих в моя живот, но много бяха страданията ми. Съвсем млада, загубих мъжа си, един благородник, европейски българин. . . .
Госпожа Белчева сочи портрета му, окачен на стената като икона. . . .
Вижте какъв човешки, благороден израз. . . На върха на семейното ни щастие - донесоха ми го вкъщи убит. После загубих други близки, Пенчо Славейков. . . . Но човек зрее в нещастията. Утеха ми бяха, след нещастие, Шекспир и Достоевски.
Пенчо Славейков беше изоставил "Кървава песен". Поощрявах го, натяквах му. . . .Един ден, като я свърши, каза: "На, ето твоето дело". Но моля ви се, тая работа недейте писа. Бях му създала атмосфера за творчество. И тъкмо почнах да го разбирам, да се възкачвам към него - умря. Останах без учител. Пак нов път, без средства, без пътевод.
Религията ме спаси, религията - моето пристанище. Живеех в чужбина на един таван и там имах случай да се убедя, че Бог никога никого не изоставя.
Стаята на г-жа Белчева наистина вдъхва религиозно чувство. Има нещо мистично в наредбата й. Личи и портретът на Дънов, направен от художника Борис Георгиев.
- Намирате ли някакво влияние на религията над нашата литература?
- Аз под религиозност не разбирам обрядността, а вътрешното чувство, красотата, хармонията, чистотата. В едно хубаво, чисто производение на изкуството винаги има религия. Поет не може да бъде, който не е религиозен. Лириката е скъпа към Бога. Затуй ценях и Пенча, много религиозен човек. Човек преди всичко, а после поет. Подир смъртта на брат ми, той ме успокояваше: "Брат ти не умре; той само хвърли тялото си. Няма смърт"!
- Да, няма смърт. Аз вярвам в задгробния живот, и ще дойде ден всички да прогледнем в тая истина. От нас, от нашето развитие зависи да почувстваме по-близко Бога. В чистото оръдие, каквото е била Жана Д'Арк например, истината прониква по-лесно, божиите сили могат да вибрират. Както вибрира по-добре звукът в една добра цигулка, отколкото в една повредена, несъвършенна.
- Обмисляте ли, госпожо, някое ново произведение?
- Всеки от нас носи в себе си нещо недоизказано, и как ще го изкаже, сам незнае. Вярно е, че обмислям. Но подготвям тялото си за оръдие на по-висши мисли. Може би описанието на моя живот ще бъде свещ за някои. Мисля да изложа всичко в много проста форма, гравюра на дърво. Като в музиката - с малко средства много да се каже.
- Имате ли изработено мнение за българката?
- Да. И съм на противно мнение на моята приятелка Дора Габе, че българската жена стои над българския мъж. Мъжът е дал много повече. Имаме ли, напр., една жена Паисий? Напраздна е и легендата за женската чувствителност. Мъжът е по-чувствителен. Само едни сълзи заблуждават. Но достойната жена не трябва да си служи с тях. Но вярно е, че българката е крайно индивидуална. Между двадесет чужденки, които си приличат като сестри, нея ще я познаете.
- После, за българката изобщо, не може да се приказва. Имаме три поколения: българката от преди освобождението - чистата домакиня, кухненка, на чистотата която се дължи запазването на нацията през тъй дългото робство; българката след освобождението, малко нещо парвеню, полуграмотна, но възприемчива..... София тогава беше като едно семейство. Всички се поздравявахме по улиците. Само няколко жени с европейска култура имаше.
Бяхме един малък кръжок, без който салоните не можеха да минат, редяхме се до мъжете, говорехме големи приказки, давахме тон. Но и се вслушвахме в тях, защото много ги уважавахме.
- Сегашните жени... Наистина, много се учат, много са възприемчиви, много от тях са и истински талантливи, но, кой знае. . . Мъжът все пак повече е дал и дава. После, струва ми се, че нашата модерна жена, криво разбира модерността. Тя просто пречи с нея на интелекта на мъжа си, защото модерността не бива да се състои само в танцуването и други подобни занимания. Равноправие? Но струва ми се, то само ще се наложи, стига да сме истински дозрели! Изобщо, жената-майка не бива да участвува в политика и др. големи работи. Славейков беше против намесата на поета в политиката. А и майката е поет. Е, има мъжки жени, както има и женски мъже, които могат да си променят ролите. Но това не е естествено и не може да бъде правило.
Питате ме за българския театър. Не ме въодушевлява много! Преди всичко, артисите да не говорят с диалект! Предпочитам проста Шекспирова сцена, но да говори на сърцето ти, отколкото модерната сградас с недобри актьори.
На името на покойния министър председател Белчев има и улица. Но не само улица, а и къщичка в която да се приюти старата поетеса няма. Живее нейде въ висините, в таван.
Но тя изобщо живее въ висините.
"В Бога ми е утехата".
